Писаници
Вълшебно огледало
Навъсен горделивец спори
със страшни вопли, думи резки
и търси яростта си да стовари
върху невинните, но слаби жертви.
В окови слага им душите,
с наслада им вгорчава дните.
И тоз юнак - интелигент,
към чуждото познание надменен,
към своето благоговеен,
тоз, да кажем, философски диригент,
зове се Пушкин, сам се радва,
но в огледалото Онегин се прокрадва.
Никола Радойчев
Най-отличителната черта на изкушения човек е сглобяването на частиците истини за създаване на Ариман, срещу когото да се бори. Тази крайност в създаването на злото е най-лесният изход за твърде самомнителните. Една истина може да бъде ползвана за сътворяване на лъжа. Тази лъжа обаче не се превръща в действителност. Това е брутална фантасмагория, насочена понякога срещу друго същество, брутално стъпкване на неговата душа, опит за овладяване на Духа му, чрез ползване на части от външната действителност, свързани произволно. И всичко това в името на личното спокойствие. В името на личното спокойствие изкушеният човек е готов да убие другия духовно и да го прати в създадения от него ад. Това е виждане за човека наполовина, но никога за човека в цялост. Онзи, който обективизира злото в Ариман, е неспособен да го надмогва, защото злото е дух, а не субстанция.
"Защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата" - казва Апостол Павел в Ефес.
Обективираният демон е най-голямата слабост. Еснафска безпомощност и липса на въображение. Нека ние не бъдем такива, нека сглобим отново парченцата истина и не сътворяваме собствен Сатана, от който да се измъкваме, защото тъй ще ни бъде най-лесно. Нека от сглобените парченца да не създаваме собствена лъжа за някакво зло, което не съществува. И тъй, нека разпознаем проявлението на поднебесните духове на злобата, а не да търсим запазване на своето самомнение.
Това е и едно от изкушенията за Богочовека - власт над тоя свят срещу обективирания Ариман, който е в крайна сметка просто не-азът, а не срещу самия изкусител, не срещу самия болестотворен дух, проникващ в личността и стремящ се да я направи елементарен индивид без Божествена същност.
Да се борим срещу грешника, а не срещу греха е малодушие, но да създаваме грешници чрез измислени от нас грехове, умишлено или поради небрежност грешно сглобени истинки, е попадане в лапите на изкушението на гордостта, самоутвърждаване за сметка на друго същество, опит за духовното му убийство.
Моралът както и правото е регулатор, предназначен да защитава насилените от насилниците, който обаче не се справя с тази задача, а напротив, моралистите понякога са най-големите насилници. Моралът може да бъде обществен, глобален, родов, специфично групов или личен. Моралът е езически инструмент. Моралът на групата или на индивида не гарантира нищо сам по себе си. Санкцията на морала е гаранцията. Но моралът не е истина, моралът е морал. Моралът не е философски и религиозно достигната трансцендентна даденост - универсална ценност.
Свободната личност няма нужда от морал, свободната личност не е тиранин и съдник. Свободната личност е победа над природния индивид, същество в творчески екстаз, в битка за победа над необходимостта. Моралът е застинала система от правила, елементарно достъпна за природния индивид догма, която спестява усилието за творческата борба за преобразяване на света и свободното откриване на реалността. Моралът е лесен изход - почти медикаментозен начин за избягване метафизичната борба с демоничността на света. Това е удобно кресло на еснафа, отказал да се бори с бесовете, застанал в поза лотус до своя психотерапевт.
Силните духом не се нуждаят от морал, не са моралисти, те не действат в полза на Безкрайно Великото и в полза на свободата поради някакъв нормативен регулатор, било то държавно институционализиран като правото или обществен, родов, личен и прочее като морала.
Преди релативистите и атеистите да се зарадват на тези думи ще кажа ясно, че няма място за релативизъм. Аз защитавам свободата, но не свободата на похотта за живот, а свободата от похотта за живот. Моралът и правото не спасяват от това. Правото до известна степен има и своето трансцендентно оправдание - да пречи на своеволния насилник да излиза извън своята свобода и да взима от свободата на другия. Моралът от своя страна е лентяйство на духа - търсене на застинал нормативен максимум за да заживеем математически. Но извън атомизацията не срещаме релативизма, а свободата. Релативизмът не е субективизъм. Релативизмът е обективация на собствени щения, субективизмът е свободно личностно творческо преобразяване и достигане до Истината.