Мъдростта на вековете

Времето е не само разкъсано на части, но една част от него въстава срещу другата. Бъдещето въстава срещу миналото, а миналото се бори срещу изтребващото начало на бъдещето. Историческият процес във времето е постоянна трагична и мъчителна борба между тези разкъсани части на времето - бъдещето и миналото. Тази разпокъсаност е толкова странна и страшна, че в края на краищата превръща времето в някакъв призрак, защото ако проанализираме трите части на времето, моментите на миналото, настоящето и бъдещето, ние можем да изпаднем в отчаяние: и трите момента се оказват призрачни, защото няма минало, няма настояще и няма бъдеще. Настоящето е само някакъв безкрайно кратък миг, когато вече няма минало, а още няма бъдеще, но което само по себе си представлява някаква отвлечена точка, която не притежава реалност.
Миналото е призрачно, защото вече го няма. Бъдещето е призрачно, защото още го няма. Нишката на времето е разкъсана на три части, няма реално време. Това изяждане на една част от времето от друга води до някакво изчезване на всяка реалност и на всяко битие във времето. Във времето се разкрива лошото начало, смъртоносното и изтребващото, защото в действителност смъртта на миналото, заложена във всеки следващ миг, захвърлянето му в мрака на небитието, заложено във всяко действие във времето, означава и началото на смъртта. Бъдещето е убиец на всеки отминал миг; лошото време е разкъсано на минало и бъдеще, по средата на което стои някаква неуловима точка. Бъдещето поглъща миналото, за да се превърне след това в също такова минало, което на свой ред ще бъде погълнато от следващото бъдеще. Разривът между минало и бъдеще е основната болест, основният дефект, основното зло във времето на нашата световна действителност. Ако признаем съществуването само на нашето лошо и болно време, в което миналото и бъдещето са разкъсани, ние не бихме могли да опознаем и да признаем съществуването на истинската, реалната историческа действителност, която би се извършвала в някакво истинско, цялостно, действително и реално, а не разкъсано и смъртоносно време, която би се извършвала във време, което носи живот, а не смърт. Времето на нашата световна действителност само привидно носи живот; в действителност то носи смърт, защото, създавайки живота, то захвърля в бездната на небитието миналото, защото всяко бъдеще трябва да стане минало, трябва да попадне под властта на този поглъщащ поток на бъдещето, и няма я онази реалност на истинското бъдеще, в която би влязла цялата пълнота на битието, в която истинското време би победило лошото време, в която би изчезнал разривът и цялостното време би било вечно настояще или вечен днешен ден; защото именно времето на днешния ден, в който се извършва всичко, в който няма минало и бъдеще, а само едно истинско настояще, би било истинското време. Да се вгледаме по-отблизо в природата на нашето лошо време и на извършващата се в него история. Можем ли да кажем, както непрекъснато твърдят различните философии на историята и различните гледища за историческия процес, че бъдещето е реално, че миналото е по-малко реално от бъдещето или че миналото е по-малко реално от настоящето? Ако допуснем макар и за секунда, че миналото, отишлото си вече, онези откъснати части, които преминават във вечността, са изгубили своята реалност, а истинската реална действителност е единствено настоящето и възникващото бъдеще на утрешния ден, ние трябва окончателно да отречем реалността на историческото, защото реалността на историческото не е нищо друго, освен реалността на миналото.

"Свободата на духа е неотменимо и вечно изискване. Но за какво, в името на какво е трябвало да се извърши освобождаването? Духът на новото време не знае това. Той не е имал или не е знаел своето „во имя". В името на човека, в името на хуманизма, в името на човешките свобода и щастие. Но тук не се съдържа никакъв отговор. Не може да бъде освободен човекът в името на свободата на човека, не може човекът да е цел на самия себе си. По този начин опираме до пълно безсмислие. Човекът се лишава от всякакво съдържание, той няма към какво да се извисява. Човешката свобода се оказва абсолютно формална и безсмислена. Индивидуализмът по същество е отрицателен коректив. В развитието си той не може да укрепи никакво съдържание в човека. Индивидуализмът изобщо не е онтологичен, той няма никаква битийна основа. Той на последно място е в състояние да укрепи личността, образа на човека. И в индивидуалистичната епоха съвсем не процъфтяват ярките индивидуалности, силните личности. Индивидуалистичната цивилизация на XIX век с нейната демокрация, с нейния материализъм, с нейната техника, с общественото мнение, с пресата, борсата и парламента е допринесла за принизяването и упадъка на личността, за прецъфтяването на индивидуалността, за нивелировката и всеобщата бъркотия. Личността е била по-силна и по-ярка през средните векове. Индивидуализмът допринася за процесите на уеднаквяване, изглаждащи всички различия между индивидуалностите. Индивидуализмът, породил атомизацията на обществото, доведе и до социализма, който е само обратната страна на атомистичното разпадане, едно механично сцепление на атоми. Така характерната за Средновековието универсалистична идея престава да доминира в наше време. Но човешката личност може да бъде вкоренена само в универсума, само в космоса; единствено там тя намира онтологична почва и оттам се изпълва с висше съдържание. Личност има само в този случай, ако има Бог и Божествено. Докато индивидуализмът откъсва личността от битийната почва и я хвърля на прищевките на ветровете, да я подмятат насам-натам. Индивидуализмът е изчерпал всичките си възможности през новата история, в него вече няма никаква енергия, той не може да се изживява патетически. Краят на индивидуалистичния дух е всъщност и край на новата история. И всички опити за преодоляване на индивидуализма - вътрешни, а не външни - вече са излизане извън границите на новата история. В този смисъл Огюст Конт по своята духовна нагласа е бил средновековен човек, макар и в изопачен вид, той се е стремял да преодолее индивидуалистичната анархия. В наши дни индивидуализмът се е превърнал в абсолютно „реакционно" явление, макар и да продължава гордо да се смята за защитник на свободата, на просвещението, на прогреса. И всички образувания, възникнали върху духовната почва на индивидуализма, се разлагат и по своята същина са „реакционни". Либерализмът, демокрацията, парламентаризмът, конституционализмът, юридическият формализъм, хуманистичният морал, рационалистичната и емпиричната философия - всичко това е породено от индивидуалистичния дух, от хуманистичното самоутвърждаване и всички те отмират, губят предишното си значение. Всичко това е отиващият си ден на новата история."