вторник, октомври 22, 2019

Писаници

writings_.jpg
 Нищо
Излизането извън природната необходимост е свобода и предполага свобода.
Излизането извън природната необходимост е свобода и предполага свобода. Отвъд природната необходимост в света на духовните реалности, на непреходното благо, човек е свободен от самия себе си. В случая свободата не е нещо леко, а мъчение, трудност, преминава през драматично противоречие.

Този свят изисква преклонение пред греха, пред необходимостта, пред материалната ценност. Светът изисква от нас робство на греха, робство на необходимостта и робство на материализма. Светът заплашва съществуването ни в него, ако не се примирим с тези изисквания. Светът иска да се откажем от Бога в името на това да останем благоденстващи в него.

Бягството от Бога, отказването от Бога е най-голямото робство на човека. Човек решил, че ще се подчини на себе си е в началото на най-непреодолимото робство. Свободата изисква жертва, а не своеволие. Свободата изисква отказа от всичко дребно и ненужно, което така силно стискаме и искаме. Понякога свободата изисква отказване от най-важните за нас неща. В името на свободата, ние сме задължени да се откажем от всичко, което унижава личността ни, дори то да ни носи най-голямо щастие.

Когато, за да останеш там където си, когато, за да останеш на пътя, който си поел, те молят да застанеш срещу Христос, то ти трябва да се откажеш от пътя, колкото и добър да тис е струва, но да останеш с Христос и с истината. Сладката заблуда на поетия път е унизителна за личността. Робство на собственото желание за постигане на изглеждащи трансцендентни на природата обекти, които обаче са релативистични ценности, е задължително да бъде убита. Най-голямото приятелство трябва да бъде прекратено, когато то е само лъжа, когато се основава на лъжа, най-голямата романтична любов не е любов, когато липсва истината. Истината следва да бъде търсена с цената на всичко. С цената на най-голямата болка, на непоносимата болка от разлъката с илюзията, истината трябва да бъде намерена, приета и преживяна. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“, казва Спасителят. Трябва да помним, че свободата не е щастие, свободата може да бъде болка. Свободата обаче стои над щастието и болката, които са психологични и физически феномени на тоя свят и ще умрат заедно с материалния субстрат на тялото.

Няма положения, при които е допустимо да се откажем от Бога. В името на нищо не бива да правим компромис с оставането на пътя на Твореца.

Дори да е непоносима, ние трябва да търсим истината и да бъдем свободни да останем до Бога. Всичко, което изисква отдалечаване от свободата и истината е безсмислица, поробваща и убиваща личността. Компромисите са лесни, но недопустими.


writings_.jpg
 Нищо
Личността не се интересува от напрежението, породено от еснафското неблагополучие, личността не търпи временните абстракции, личността е готова да жертва дори най-сладката илюзия в името на свободата.
Личността не се интересува от напрежението, породено от еснафското неблагополучие, личността не търпи временните абстракции, личността е готова да жертва дори най-сладката илюзия в името на свободата.

Индивидът е вкопчен в иманентността на тоя свят, индивидът не може да трансцендентира и да бъде близък до Безкрайно великото, индивидът обича да се покораява на необходимостта и чувства дълг за успех в призрачно създадените ценности. Индивидът е добър поради страх, защото не достига свободно до доброто, а го приема като част от един безспорен гносеологичен порядък.
Свободното добро е непознато за индивида, свободната любов е непозната за индивида. Ценностите не са свободно достигани метафизични истини, а застинали абстракции на немската философия. Това е трагедията на тоя свят. Или се губим в епикурейската тирания на заробващия хедонизъм или ставаме жертва на книжните ценности, защото нямаме воля за самостоятелно достигане, защото нямаме воля за болка по пътя, защото обичаме лесната власт чрез покорство пред необходимостта, чрез една научна дискурсивна методология, защото творческото дръзновение изисква аскеза на тялото и смелост на духа.

Само свободната личност, но не и покорният индивид има достъп до истината, защото само свободната личност може да търпи непоносимата болка. Трагедията на личността е, че в сладката илюзия тя е виждала трансцендентното, което се е оказало индивидуална абстракция. При виждане на истината обаче, личността е готова на страдание в името на това да се освободи от илюзията, независимо от болката, независимо от загубата. Фикциите и халюцинациите, които е виждал свободният човек, са неговото робство, дори да са обещавали вечност. Виждайки, че те са всъщност игри на съзнанието, свободният усеща дълга си и е готов да се откаже от желаното в живота му, от измамната вечност, именно защото е измамна. Свободният страда поради разпада на илюзията си, но още по-непоносима за него е умрялата абстракция, каквото и име да и е дадено – свобода, добро или любов. Свободният не понася нищо, което не е вечно. А илюзиите за свобода, за истина, за добро и прочее, са смъртни абстракции, които могат да угаснат в ума.

Вечна е само свободната любов, свободната истина и свободата надхвърляща гносеологията. Метафизичната трансцендентна, онтологична свобода, далеч от хедонистичното епикурейско своеволие е вечна. Тук свободния може да види вечността, а всичко, което не е вечно е непоносимо и безсмислено.


writings_.jpg
 Нищо
Робството на иманентното по пътя към трансцендентното
Робството на иманентното по пътя към трансцендентното
.....Личността е притисната, когато робуваме на страха от загуба на мъничко любов. За това робство е характерно, че човек става пасивен отражател на битието, подчинен на необходимостта, движен от страха и подчинил целия си потенциал на необходимостта. И тук необходимостта не е строго-материална, но е винаги материалистична. Необходимост поради суета, необходимсот поради желание за успех в материалния свят за достигане до нематериалното. Никаква свобода, никакво волево усилие, просто подчинение, в името на целта. Трансцендентната цел не оправдава нетрансцендентните средства, не оправдава творческото безсилие, не оправдава пасивността на съзнанието. Когато страхът от недостигане на целта е движещата сила, то е недостойно преследването и на най-висшата цел и трябва да се откажем от нея в името на убийството на страха, дори да угаснем в неописиема и непоносима болка. Целта не е оправдана, когато липсва свободен творчески акт на преодоляване, когато липсват претворяване на битието и създаване на ново битие. Свободната любов без страх е такъв творчески акт. Когато обаче сме приковани от иманентното и чрез него искаме да достигнем до трансцендентното, когато волята за трансцендентиране е слаба, целта от възвишена става просто суета на живота, която се страхуваме, че няма да достигнем. Достигането до трансцендентното без свобода е невъзможно. Ние ще достъгнем някъде – до едно еснафско спокойствие, но там вече няма да има никаква красота, никакъв смисъл, никакво смело и безстрашно дръзновение, а само материалистки, суетни победи минаващи пред подчинение на всеки вид детерминизъм. Без красотата на тоя свят, всичко е безсмислено – дори да попаднем в най-сладкия унес на илюзията за достигнатата цел. Свободата е свобода, а не щастие, свободата е свобода, а не материална независимост, свободата е свобода, а не спокойствие, свободата е свобода, а не справедливост. Това са илюзии за свобода, които може и да не противоречат на свободата, но не включват в себе си никаква частица свобода, те просто е възможно да съществуват паралелно с нея.