понеделник, декември 16, 2019
writings_.jpg
 Нищо
Чест

Чест

Честта говори с нежността на цвете,
но не бива раболепна, недостойна.
Честта не клевети и кал не хвърля,
а срещу клеветите а каменно спокойна!

Честта е проста без високомерие,
не дава празни обещания.
Честта не дава страх и унижения
и побеждава смело низките желания.

Честта не се гневи и не прибързва
и Разума готова е да чуе.
От честа злословие не се изплъзва
дори на дявола за назидание.

Никола Радойчев


writings_.jpg
 Нищо
               Свободният човек е творец.

               Свободният човек е творец. Творец на ново битие, претворител на битието. Свободният създава красота и убива призрачната действителност. Безсилието пред свободата на другия субект е безсилие в творчеството. Всеки гняв е творческо безсилие, всяка инфантилна непримиримост пред не-аз-а е егоизъм – творчески ступор на незрял индивид.

          Мъдростта на великите умове на човечеството ни сочи, че в своето безсилие пред свободата на другите, ние бягаме в най-отвратителните в нравствено отношение места.

            Насилието над другия е безсилие пред неговата свобода, независимо дали той използва свободата си, за да утвърждава безкрайно великото и вечното или не. Крайното безсилие пред свободата на другия човек намира израз в убийството. Има обаче и други форми на безсилие пред свободата, говорещи за творчески застой, творческа несъстоятелност, неумение за трансцендентиране и липса на съзидателни сили. Истерията е огромно безсилие пред чуждата свобода. Ние ставаме истерични, когато в не-аз-а няма желание, няма и начин да задоволи онова, което ние искаме. Истерията е присъща на онези, които не са способни на агресия. Истерията обаче е също толкова несъзидателна и творчески несъстоятелна като убийството. В истерията няма творчество, има само силно желание всичко да се случи сега и точно, както го искаме. Първото условие за творчеството е смирението и приемането на чуждата свобода, както свободата на доброто, така и свободата на злото. Дори в свободата на злото всъщност да се губи целият нормален смисъл на свободата и използвайки тази свобода, да се стига до нейното самопогубване, все пак свободата на злото съществува, за да оправдае творческия порив на готовия да се бори да пази свободата си, избирайки винаги мъчителния път на нейната защита, чрез една високонравствена позиция.

            В истеричните конвулсии на тялото няма свобода, няма творчество; има страх, има утвърждаване на необходимостта и природния детерминизъм. Всяка конвулсия е бяс, липса на смиреност, външен израз на долното ни нетърпение. Истерикът  по нищо не се различава от убиеца в отношението към свободата и в способността му да твори. Свободният, ще се смири пред чуждя избор, колкото и лош да е той, истерикът ще подскача, ще си скубе косите и ще крещи до болка да се случи онова, което той иска. Свободният, ще  изпита вина от това, че  е могъл да свети със собствена светлина и не го е направил и така е предизвикал всичките нещастия и лоши избори на убийство на свободата. Истерикът ще изпита обида от това, че не го разбират и ще изразява себе си в конвулсивни трептения на болното си тяло и в крясъци. Свободният ще събере всичките частици от себе си и ще засвети, за да спаси всичко, истерикът ще раздроби всичко останало цяло в него, само за да получи желаното.

            Свободата не познава насилието. Творчеството не познава насилието. Насилието и инатливото непримирение са творческо безсилие. Насилието е дете на лъжата. Веднъж изберем ли лъжата, ние ще трябва да добавим и насилието за свой инструмент. Робът побеснява и убива, свободният се смирява и създава. Робът е пълзящ насилник обичащ лъжите, наслаждаващ се на своите престъпления. Свободният е творчески живо  същество, смирено, но силно, летящо с крилете на Истината, побеждаващо необходимостта и надделяващо дребната низост. Творческото безсилие е присъщо за природния индивид, а творческата мощ на свърхприродната личност.


writings_.jpg
 Нищо
Свобода и суета

Свобода и суета

            Суетата ни владее неумолимо. Сякаш никога няма да преодолеем своята суета в тоя свят. Суетата убива любовта, убива приятелствата, убива непреходнните блага и ни оставя в затвора  на тоя свят. Суетата на субекта, като уникално същество е, изглежда, непреодолима. Ако тази суета не бъде задоволена, субектът остава в усещане за посредственост, от което постоянно се опитва да избяга. Суетата не прощава, суетата не е способна да обича, тя е способна само да бяга. Можем само да задоволим суетата на субекта и да му дадем усещане за свобода. В противен случай, той остава в осезаемото робство на своята суета, която ще го довърши. Суетният без своите заблуди е нищо. Пропаднал човек, роб на необходимостта от илюзии. Сякаш нямаме избор. Суетата изглежда непобедима. Ако я задоволим, най-вероятно се самозалъгваме за своята изключителност. Ако не я задоволим, осезаемото робство на суетата е толкова голямо, че е способно да вледени и най-доброто човешко сърце. Мъдростта ни сочи, че трябва да се обърнем към великата трансцендентна безкрайност, за да смажем своята суета. Но тук има един парадокс, обръщаме се към Разума с усещането, че всеки човек е едно уникално човешко същество, една изключителна личност и в същото време искаме да забравим за това свое изискване - да бъдем едни уникални същества в очите  на любимия, в очите на добрия  приятел. Искаме да бъдем единствени и неповторими, каквато е свободната личност – едно уикално човешко същество. Искаме, но това изискване всъщност може да бъде и суета. Къде е границата между суетата на индивида и свободата на личността. И къде е победата над суетата. Свободата от суетата започва там, където сме готови да приемем, че на мястото където се намираме, ние просто сме един от многото или дори от няколкото индивиди. Поредният обект  с някои незначителни особености. Обичаме това място, но чувстваме робството на суетата, защото се страхуваме да разрушим всичко. Свободата очевидно не е там, там е само суетата, защото суетата е желание да бъдем личности там, където е станало невъзможно да бъдем. Ето я тази граница. Свободата не е бягство, а смелост да признаем лъжата в която живеем. Така излизаме от посредствеността. Истински свободното сърце, ще разбере, когато бяга от суета и когато страда в разрушението, на онова, което обича.

            Суетата се намира в страха да си тръгнем от мястото, където не се чувстваме уникални или в бягството поради ярост, че няма да бъдем единствени. И в оставането, и в заминаването може да има суета, тук ние трудно се ориентираме. Това не е избор на свободата. Избираме между омразата към онзи, който не може да ни смята за уникални и стремежа да бъдем уникални, там, където не можем да бъдем. Или илюзия, или омраза – или оставане или бягство.

            Свободата е нещо не толкова приятно, тя няма да ни направи щастливи, трябва да имаме драматично самочувствие, драматична готовност за жертва. Свободата започва там, където страхът умира и се появява мъжествената решителност да разрушим лъжата за своята уникалност. Тук не става въпрос за бягство в удобната омраза. Тук става въпрос за  най-мъчителна болка в името на истината и свободата. Трябва истинска смелост човек да прозре, че вече е невъзможно да бъде едно уникално същество на мястото на което се намира. Едно велико признание пред себе си е необходимо, една велика истина въпреки огромната болка е необходима. Там където не сме уникални, няма вечност, а всичко, което не е вечно е непоносимо. Там където няма вечност всичко е безсмислено и смъртно. Там, където властва смъртта на личността, нищо няма значение. Посредственият би се примирил, а смелият би понесъл болката на разрушението на своята илюзия и това е единственият път към свободата.

Никола Радойчев